Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипат свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И песента полита, горда, тежка, увива се около върховете, спуска се из поляните и пак се издига. Търси, напомня, плаче и се радва с Балкана Та нали той помни много повече от нас самите, помни всичко, което сега е нарочно забравено и потъпкано.
Рее се по българската земя, влиза в душите на скромния селянин, гали набуялите нивя, вие се из тъмните гори и им напомня за героите намерили там своя дом. Милва полята на Добруджа, събира всичките им спомени, набира сила, буди и разплаква. Става все по-тъжна, вижда много кръв, много страдание, сега вече неспоменавано.
Стига до Черното море и става по-лека и игрива. Люшка се с морските вълни и си играе със слънчевите лъчи, които се отразяват във водата. Сега започва да събира и повече радост, смее се с намерилия своя покой рибар, събира топлината на плажа, радва се на младите и танцува с тях.
Пътува заедно с танца, на гърба на чайка, отразява се във водата и се чува с бриза. Стига до Бяло море, но започва да става пак тежка и бавна. Красотата тук и носи само тъга, хиляди образи на неправда, тъга и мъчения връхлитат върху нея и тя заплаква. Плаче с морето, разбива се в скалите заедно с вълните, поема цялата мъка, но не може да я удави, тя винаги ще е в нея.
А Вардара прави мъката още по-голяма. Бавно, протяжно и и тежко се носи песента,заедно с реката, сякаш тече кръв. Спомените от там се забиват в нея и остават като постоянно отворена рана. А срамните картини на настоящето само правят болката по-голяма.
Песента не издържа, полита с все сила и се връща на Балкана. Устремява се към върха, плаче и вие с вятъра. Търси пак войводата, търси брата си, който също като нея е поел на гърба си цялата българска мъка. Него го няма вече, той е извървял своята Голгота, донесъл е тежкия товар чак до висините, за да може небето да го вземе. И неговия път, неговия идеал не умира и пак свети от там над България. Никой не може да го оскверни, макар че постоянно опитват, защото някой може да се докосне до него, само ако и той достигне небесата.
Събрала цялото величие на подвига, носеща се на крилете на мечтата песента е вече в София. Носи се около паметника на Апостола, вглежда се в очите му, неуморно бдящи над родината, кима приятелски на двореца на цар Борис и търси млади сърца.
Слива се с тях и остава по-малко от себе си във всяко едно. И то вече никога не може да я забрави. Тя бошува в него, напира. Младостта рядко я разбира напълно, дави я в механата, забравя я, продава я...
Пием,пеем буйни песни
и зъбим са на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"
Крещим, но щом истрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и са смеем
пред народни свети жертви!
Докато в един момент някой не поеме песента отново цяла върху себе си и не я отведе високо, високо горе, където да я чуят Боговете, па да се разплачат и те и да дадат възмездие. И пак да каже народа :
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа,
и певци песни за него пеят...