Пиша тази статия със силна вяра в силата на словото. Винаги съм смятал, че то може да променя, че както е казано в Библията Бог е Словото и съответно то е най-великата сила, която може да преобърне душата на човека дори в най-трагичния момент и да го изведе към Спасението. Винаги съм имал тази вяра в Словото и в човека. Днес тя по прекрасно тъжен начин се потвърди и на практика. Една моя много добра приятелка прочете поста "Една година по-късно" и на един кръстопът в живота си, каза : "всичко ми се обърна".
Благодаря и за тези думи, защото те са най-голямото признание, което мога изобщо да получа. Благодаря и, защото статията беше предназначена именно за прекрасни души като нейната. Благодаря и, но същевременно искам и да и се извиня. Да, "Една година по-късно" беше една невероятно искрена статия, но дали аз винаги пиша така? Дали зад красивите думи не само в моите писания, но и в тези на много други хора не се чете едно тънко лицемерие, една хубава лъжа?
Тя самата знае отговора на този въпрос. А и сме си говорили за сходни неща, седнали е едно лъскаво варненско барче. Модерна обстановка, западна музика, на мониторите в бара постоянно дават MTV. Сервира се скъп, марков алкохол. Посетителите са привидно богати, с претенции, отново с маркови дрехи. Не е ли всичко това една подигравка към нас двамата с нея? Не говорим ли ние постоянно, че сме против тези неща, че сме над цялата пошлост. И все пак сме седнали именно там.
Искрени ли сме тогава, когато си говорим, че искаме да живеем в свят без марки, без цялата култура на имиджа, без цялата комерсиалност. Има ли полза от словото ни? Не сме ли гадни двуличници? Не си ли купуваме и двамата маркови дрехи? Та аз съм с блуза Energie, а тя с яке Adidas. Не си ли търси и тя хубава абитуриентска рокля, макар да говори за смешната помпозност на цялото събитие? Не бях ли и аз преди две години със скъп костюм?
Говорим си, че вечно говорената толерантност всъщност е глупост, защото човек не трябва да е толерантен към злото. А тогава защо, когато съм комуникирал с хомосексуалисти съм се отнасял с тях нормално, а не съм ги порицавал. Защо тя е ходила в Mix club Alexander, с всичките травестити и гейове и се е забавлявала? Не е ли нашето слово кухо, фалшиво, измамно?
Говорим си за нуждата от национални корени, за крайната необходимост да опазим традициите и културата си. Същевременно слушаме MTV. Пускат някаква рап песен и тя казва, че много я харесва. Аз се съгласявам...момент...не е ли това една супер долнопробна музика? Но пък не си ли танцувам и на цигански ритми? Не подскача ли и тя в техно клубовете? За какво си говорим тогава?
Имам ли следователно право изобщо да говоря на хората за тези неща? Не съм ли вече отдавна претопен в неща, които знам, че не трябва да правя, но правя. Не съм ли смешен, когато пиша за високи ценности след като сам ги погазвам? Има ли сила словото ми или е измамно и зло?
Истината винаги остава за читателя, но аз знам за себе си, че не всичко е толкова безнадеждно. Обществото, светът, в който живеем наистина ни принуждава да правим неща, които не одобряваме. Правим ги защото нямаме избор. Всъщност имаме - да абдикираме от цялата пародия и да станем отшелници. Но пък аз предпочитам да се боря. Въпреки заливащата ни гадост, всеки може да изгради една своя непробиваема стена, която да пази същността му непокътната. Така това, което той прави извън станата - примерно чалгата и техното - не е толкова важно. Човек винаги може да се запази истински. Така и словото му ще бъде, поне в повечето случаи истинско и искрено. И ще може да влияе на другите като него, на тези които също пазят в себе си непорочното и чистото, истински духовното. Така и силата на Словото остава, то е все още е способно да променя и във всеки един момент и да може да води към Спасение.