Типичен , студен Лондонски ден. Дъждът грубо бие по паважа, студени, еднакви хора се разминават по улиците на многомилионният град, където никой не познава никого, където няма никакви чувства, само вериги супермаркети, скъпи бутуци и километрични задръствания. Черни таксита с умопомрачителни такси се разминават бавно в гъмжилото от уморени, изнервени водачи на автомобили, всеки сам със себе си , всеки със своя собствен скучен, монотонен, егоистичен, глупав английски свят.
Но едно от многото таксита спира. Ей така, изведнъж. На случайно на пръв поглед място. Но за човекът вътре мястото не е случайно. Защото точно до таксито има телефонна кабина. Червена, като тази от каричките за Лондон. Но и също толкова еднаква и скучна като всичко в Англия. Но за човека в таксито тя значи всичко. По простата причина, че ще го свърже с дома. С един друг, съвсем различен свят.
И от таксито излиза един друг, съвсем различен човек. Не обичайният спокоен, еднакъв, блудкав англичанин. Излиза една гъркиня. Сълзите и се сливат с дъжда. Но този дъжд не е нейн, тази земя не е нейна. Само сълзите са това, което и е останало. Цялото и същество се съъпротивлява и е различно на заобикалящата и реалност. Тя за Бога не е англичанка - тя е гъркиня, тя има присъствие, тя има чар, тя има душа и за Бога този дъжд няма да я спре, това задръстване няма да я спре, защото тя иска само едно - да се обади вкъщи, да чуе любовта си.
Така и на едно друго място, пак в Лондон, но в покрайнините, един автобус чака на спирката. Както всяка сутрин, както всяка година. Кара го един и същи блудкав англичанин, както всеки ден, всяка година....и все същите студенти, все същата монотонност. Но за един човек тази сутрин е различна. Дъждът не го спира, той просто го мрази, както всичко наоколо, защото то не е негово, то е далеч от това вътре в него. И защото той не е като всички останали призаци наоколу. Той за Бога нe е англичанин. Той не е един от множеството, той не е толерантен, той никак не харесва хомосексуалистите, той не слуша хаус, той е БЪЛГАРИН. Той не се усмихва на шофьора, той мрази всичкото бездушие наоколу, цялата му душа гори и дори безспирният дъжд не може да потуши пламъкът. Той иска само едно, да се върне вкъщи, да чуе любовта си.
Ако всички наоколо са еднакви, спокойни, благи, то тя не е. Тя е бясна, сълзите и капят на паважа по-силно от скапания английски дъжд, защото са искрени, защото идват от сърцето, а не са шибана нормалност. Тя мрази постоянният дъжд, тя не иска да е където е. Единственото и спасение е в телефонната кабина. Пръстите и треперейки набират дългият номер. Ще и струва цяло състояние. Какво и пука. Майната им на английските пари, майната и на цялата Англия, тя иска да се обади вкъщи, да чуе любовта си.
Автобусът отново се връша от там, откъдето е тръгнал. Всички са спокойни, престорено се усмихват и благодарят на шофьора, макар вътрешно да го ненавиждат. Макар вътрешно тайно да ненавиждат и собствения си живот. Но един човек не му благодари, един човек го гледа с цялата искреност и отчаяние, на лияност, чийто живот е една горчива шега. Този човек е объркал битието си напълно. Всичко случващо се около него не го касае , не е негово. Негови са само сълзите. И те валят в очите му и се смесват с дъжда. Той бърза към стаята си, за да почне пак да говори на български. Бърза да се обади вкъщи, да чуе любовта си.
Дъждът бие зловещо по червената телефонна кабина. Иска да проникне вътре, иска да превземе и това малко, последно обежище на истинска човечност, на искрени чъвства. Но не може, не успява, защото една гъркиня, с треперещ глас, още със сълзи в очите говори с вкъщи. Говори с любовта си. И тя вече не е в Лондон, не е в мрака, дъждът вече не вали. Никога няма пак да вали. Тя е на брега на Бяло море, слънцето пече жарко, топлата вода се мие в краката и, а до нея е нейния любим. Той я прегръща. Двамата плачат, но от радост. Зад тях се вижда Солун, спокоен, радостен, топъл и весел.
Дъждът бие злокобно по прозорците на стаята. Опитва се да влезе вътре, но не може, на вратата стои българският флаг, съхранил волята и силата на една смела нация през вековете. По стените стоят картини от България, снимки на хора от България. И там, в своята малка родина, посредата на зловещия Лондон, един българин с треперещ глас, още със сълзи на очи говори с вкъщи. Говори с любовта си. Дъждът не съществува за него. Само Варна , морето, сините вълни. Само неговият щастлив народ, който дори в бедността си намира повече душевност и щастие от всеки англичанин. Той стои до православната катедрала и целува любовта си. Зад тях радостно пърхат такситата на Варна, жълти, а не мрачно черни, пълни с весели, усмихнати хора, за които дъждът и тъгата на Лондон не съществуват.
Една година след това един българин е на дискотека във Варна. Спомня си, че точно една година по-рано е бил във същата дискотека, но животът му е бил коренно различен. И вижда един клип на големите монитори в дискотеката. Една гъркиня тъгува за дома си в Лондон и се обажда вкъщи. Кети Гарби и песента Есена Моно. Спомня си за собствения си живот преди една година. Съпоставя нещата. Господи, колко си приличат, Господи, не бях ли и аз като тази гъркиня посред дъжда. Но сега нещата са различни. В дискотеката пускат песента на Ивана - Животът продължава. В мощните колони гърми припевът : "Ще танцувам сякаш никой не ме гледа и ще харча сякащ пари не ми трябват, ще намеря някой по мен да полдява..." Българинът, авторът на този блог, танцува щастливо. Той знае, че това, което е видял в клипа на Кети Гарби е зад него и също така знае, че е изпълнил всичко това, за което пее неговата Ивана. Знае, че една година по-късно, животът му наистина продължава, така както трябва, там където трябва. Щастливо!