В неделя, в апогея на мързела си, автора на този блог реши да отиде на мач, за да отбележи все пак някаква активност. Отидох, както винаги с един приятел, също левскарче като мен. Тази година с него посетихме абсолютно всички домакински мачове на Левски, зарадвани от автентичния облик на отбора, чудесната игра и не на последно място факта, че вместо на клубния си стадион "Георги Аспарухов", сините играеха на "Васил Левски" - само на 10 мин. разходка от вкъщи. Не забравяйте, че ние се караме кой да отвори вратата, така че тези неща са важни за нас ;)
И наистина си заслужава да гледаш Левски - прекрасния национален стадион, забавните фенове, хубавата игра и разбира се Христо Йовов - Бижутера и неговите финтове, заради които си струва да гледаш всеки мач. А и Левски тази година наистина е европейски, в добрия смисъл на думата - професионално отношение, сериозни успехи и добра игра. Нормално всичко това върна хората по трибуните и дори накара такива мързели като нас да се размечтаят и да ходят на всеки мач, дори в дъжд и студ.
Разликата в случая е, че тази неделя ние трябва да се разходим до квартала където е стадион "Георги Аспарухов", защото след героичния край на европейската си епопея, Левски се върна на клубния си стадион. Пътуваме 10тина минути с трамвая и от модерния център се пренасяме в един малко по-друг свят - типичното за Източна Европа панелно стоителство. Приятелят ми сияе - във Варна той живее именно в подобен квартал - и се майтапи, че в панелките има някаква романтика. И е прав. Макар да не са пълна прелест, даже напротив, в топлата неделна привечер те бъкат от синьо оживление и усмивки. Тук Левски далеч не изглежда толкова европейски както на националния стадион, но пък обстановката е квартално- идилична и българско-уникална.
С приятелят ми сме гладни и търсейки нещо за хапване попадаме на много забавни гледки. Пред местния еквивален на "някоя квартална кръчма", доста по-долнопробна и от най-смелите представи на Ивана, колоритен столичанин пече кюфтета и опушва половината квартал. За жалост няма места, но все пак успяваме да хвърлим един поглед във вътрешността на кръчмата, вероятно непроменена поне от 20 години. Сякаш не особено променен е и животът на хората, които весело обсъждат предстоящият мач на Левски, пият бира и хапват скара. Явно всички се познават, обстановката е весела, а навсякъде мирише на кюфтета.
Пренасочваме усилията си към следващото местно заведение и с удивление установяваме , че то е дори още по-долнопробно. Скара няма, само сандвичи, но за сметка на това водката е 50 стотинки, а кафето 15. Помещението представлява изгнил червен навес, с култовите пластмасови маси и столове. Има и петима посетители - сякаш излязли от клипа на братя Мангасарян Теро Реро. Двама кротко си седят прави и отпиват нещо от пласмасови чашки. Видът им е нещо смесено между клошари, диви селяни и психично-нестабилни хора. Облеклото и прическите са покъртителни, а явно местната мода е ципът на панталона да е разкопчан. Останалите трима посетители - мъж с две жени - са седнали и обсъждат важния въпрос кой да боядиса косата на една от дамите. Макар да имат малко по-добър вид от останалите двама посетители, отново са доста колоритни и бих казал кусурът им е да си боядисват косите. Бих се снимал за спомен с тях, но честно казано ме е страх от реакцията им, а и се притеснявам за съдбата на фотоапарата си.
Гледката на местните абсолютно изпаднали пияници е както забавна, така и малко тъжна. Но в крайна сметка тях ги има навсякъде. На доста места ги има и циганите, само дето при нас са малко повече, а докато си хапвам сандвича на открито, една потрошена Лада грациозно спира в калта до мен и от нея слизат четирима мургави симпатяги.
Но в случая циганите не пречат на никого, а целия квартал е весел и син. На никой не му пука нито за тях, нито за пияниците, нито за гадните кръчми. Гадните кръчми даже са приятен бонус, защото са толкова гадни, че чак приятно- идилични, а и продават бира за преди мача. А все пак именно мача е най-важното - Левски бижуто на квартала отново играе - срещу Берое - а това значи само едно- приятни емоции и голове.
Стадион "Георги Аспарухов" по някакъв начин напомня на квартала в който се намира - обичан от хората, свързан кръвно с тях, задушевен, но и малко поочукан и неотговарящ на модерния облик на Левски. Нормално и футболистите излизат с надпис "Върнете ни стадион Раковски". Мечтата на ръководството на Левски е да ремонтира изцяло този стадион в доста по-приятния квартал "Иван Вазов", за да има отборът един истински хубав дом, където празникът да е пълен.
Но и тук, на "Герена" е приятно. Левски мачка съперника, нищо, че бие само с 2-0. Христо Йовов отново блести, този път и с пропуските си, които само карат публиката да се забалява и да го обича повече. Прекрасно е да се видят много малки момченца на стадиона, дошли с бащите си. За тях Левски е пример, мечта. Те искат да са като Бижутера, да правят неговите финтове, да играят с усмивка и да знаят, че са не само равностойни, но и по-добри от европейците.
Защото точно такъв е и смисалът на понятието Левски-европейски. Левски в тон с името си, заедно с квартала си, винаги ще бъде чисто български, най-българския отбор. Но същевременно ще е и равностоен на европейските грандове и ще ползва полезното в тяхното устройство и организация. Това го знаят и феновете, които опъват плакат насочен към съдията препънал Левски по пътя към финала - "Райли мечтае за свирки в кенефа, Левски блести напук на УЕФА".
Преди време Левски беше изцяло като квартала си - отново типично нашенски, отново обичан, но и разбит, мръсен и нефункционален. Сега това се промени, без да губи облика си, идентичността си, отборът се очисти от мръсотията, започна да работи целесъобразно и професионално и се превърна в едно българско бижу, което на всичкото отгоре мачка и по европейските терени.
Да се надяваме, че това ще се случи не само с Левски, а и с всички нас. Да си европейски не значи да се отричаш от себе си и от корените си, а да се отърсиш от нечистотиите и грешките в живота, да запазиш същността си и така автоматично да го промениш към по-добро. Само тогава ще бъдеш уважаван и в Европа, където на почит са не куклите на конци, а силните победители със свой облик. Като Левски.